Вера Ганчева беше интелектуалка от голяма класа и същевременно с това земна, достъпна и отзивчива към всички, които я търсеха.
Преводачката, за чиято кончина се разбра преди седмица, уважаваше проблемите на хората, изслушваше ги и им помагаше с каквото може – от свръх модерните музиканти, поети, писатели, актьори до възрастните жени, които случайно продаваха пред дома й китки цветя, пише „Уикенд“.
Дъщерята на популярния земеделски деец Лалю Ганчев твърдеше, че е прекрасно да си недоволен от себе си. Известната интелектуалка беше единствената жена у нас, която е рицар на кралицата на Дания.
С това тя не се хвалеше, дори не го споменаваше – от искрена скромност. А извънредно престижният орден „Рицарски кръст на Данеборг” й е даден за приноса й в културното сътрудничество между двете страни.
Вера споделяше, че нищо в живота не е случайно – нито семейният й произход, нито няколкогодишното й пребиваване в Швеция, където изучава тамошния език и литература, нито бракът й с големия наш поет Владимир Башев. Често пъти вярваше в предопределеността на съдбата.
Когато хвърляше поглед назад, тя намираше за съвсем логични основните етапи в живота си: работата в БТА от репортер до главен редактор на сп. „ЛИК”, опитът, получен в сп. „Отечество”, събрало в края на 70-те години най-ярки наши творци, издателската и университетската кариера.
Веднъж размишлявайки тя каза, че е нормално от репортер да стигнеш до университетски преподавател, но не е нормално обратното. В миналото Вера заявяваше, че е изморена да „продава” услугите си на хаотичния книжен пазар тук и мечтаеше да потъне в странния и магнетичен свят на шведския теософ от ХVIII век Емануел Сведенборг, повлиял върху мирогледа на Гьоте, Балзак, Достоевски, Бодлер, Емерсън, Стриндберг и др., и да представя трудовете му в България. Като професор по история на скандинавските литератури Ганчева имаше много приятели и колеги в Швеция, които винаги я очакваха, за да й помогнат в изследването на живота и делото на Сведенборг.
За разлика от Вера по-малката й сестра Васа Ганчева, следвала история на театъра в Стокхолм, обичаше шумния живот и беше артистична натура до мозъка на костите си. Режисьорката имаше богато въображение и завидна лична култура. Васа Ганчева усвоява някои от основните истини на изкуството, валидни и за сцената, и за живота. За нея сестра й Вера казваше, че само да махне с ръка и около нея веднага се появят двайсетина почитатели.
Двете сестри бяха твърде различни, но се допълваха и обичаха истински. Според признанията им Вера е приличала повече на майка им Надя, а Васа – на бащата Лалю. Веднъж двете сестри се скарват за нещо дребно и не си говорят дълго време. Една нощ Вера сънува починалата си майка, която я пита защо не си говорят със сестра си. На другата сутрин Васа звъни на Вера и й казва: „Сънувах мама. Мисля, че тя отгоре се притеснява, че не сме в блестящи отношения, нека не се сърдим”. Стресната Вера й разказва съня си. „Оттогава – спомняше си преводачката, – никога не сме се карали с Васа.“
И двете сестри обичаха силно и своя баща. Лалю Ганчев произхожда от средно селско семейство от Малка Брестница, Тетевенско. Неговите родители Васил и Найда са имали четири деца. Вера помнеше дядо си – с искряща от чистота бяла риза, с благ нрав и пословично трудолюбие.
В Швеция Лалю Ганчев създава широки връзки с всички среди, става доайен на дипломатическия корпус, активно съдейства за номинирането на Елисавета Багряна за Нобелова награда за литература. За жалост по много причини, които нямат нищо общо с творчеството на поетесата, тя не я получава. Двете му дъщери откриват възторжено Скандинавия и нейната култура. Така пътят на Вера към интересната северна литература е очертан.
За разлика от Лалю съпругата му, журналистката Надя Ганчева, е по-сдържана и целенасочена. Двамата се обичат много, свързани са „кармично” според Вера и се допълват като характери. Много често у Ганчеви се събират актьори, музиканти, писатели и двете сестри с интерес слушат техните разговори.
Георги Караславов, Ана Каменова и Петко Стайнов, Петър Динеков, Багряна, Павел Вежинов, Богомил Нонев, Йордан Радичков, Блага Димитрова и Йордан Василев, Любомир Левчев и Дора Бонева, Мила Павлова и Христо Сантов, Ружа Делчева и съпругът й Александър Тихов, Таня Масалитинова, Николай Гяуров, журналистките Тамара Джеджева, Йонка Коцева, Ивайла Вълкова – най-близките приятелки на Надя, са само някои от творците, посещавали дома на Ганчеви.
„Те се събираха, за да общуват, и то с радост. Смееха се, много пееха, разказваха интересни факти от историята на българската култура”, приживе разказва Вера. Твърди, че характерното за Ганчеви е да не правят компромиси. Това качество е свързано пак с родовите корени. Семейството на Надя е колоритно. Баща й Александър Трифонов произхожда от видна костурска фамилия, баща му е бил един от известните адвокати навремето, градоначалник на Варна. Буен, радикално настроен, Александър, чиято майка е румънка, е близък приятел с войводата Борис Сарафов, добре се знае и с Кръстьо Раковски.
Дори за известен период е бил хвърлен в затвор, тъй като е бил председател на българското македонско дружество в Букурещ, което имало за цел през 1900 г. да обедини българите в Румъния, за да бъдат готови за въстание. Трифонов се разминава на косъм със смъртта. Случаят е описан в известен разказ на класика на румънската литература Йон Лука Караджале. Този дядо на Вера и Васа имал литературна дарба, пишел пиеси, не се задоволявал с битието си на чиновник. Бил бохем, харчел с широка ръка трудно припечелените си пари за деликатеси, за портокали и черен хайвер, което ужасявало съпругата му Ана.
Въпреки несгодите обаче те успели да отгледат трите си дъщери Здравка, Надя и Лиляна, да им дадат добро образование. Сестрата на Надя – Лиляна Жабленска, е известна от миналото наша певица, сопран, вокален педагог, подготвила едни от най-известните гласове на България за шеметната им световна кариера. Нейният син – проф. д-р Асен Жабленски, авторитетен наш психиатър, живя и работи в Австралия. Двете сестри Ганчеви го обичаха като роден брат.
